Можем ли да мислим без език? Или само езикът ни позволява да формираме мисли? И каква е връзката между езика и мисленето? Философията на езика се опитва да отговори на въпроси като тези. От средата на XIX в. тя е подобласт на лингвистиката, но проблемът за езика и мисълта е разглеждан още в древността. Философията на езика се изучава както от философи, така и от лингвисти, но тази статия разглежда темата изключително от лингвистична гледна точка.
Пиаже: Мисълта определя възможностите за формиране и използване на езика
Въпреки че Пиаже не е лингвист, а биолог и психолог на развитието, неговите изследвания на усвояването на езика от децата позволяват да се направят изводи за връзката между езика и познанието. Той приема, че „когнитивното развитие (т.е. постепенното усвояване на стратегии за мислене) определя в решаваща степен нашето езиково развитие и език“ (Beyer/ Gerlach 2018, 206).
Като доказателство той посочва експерименти с възприемането на количеството от деца. При един от тези експерименти едно и също количество вода се излива от един съд в съд с различна форма, чиято форма води до по-високо ниво на стоящата вода. Децата смятат, че сега трябва да има повече вода. Едва на възраст от 5 до 8 години децата започват да вярват, че „промените във външния вид на количеството не засягат самото количество“ (Szagun 2016, 207). Според Пиаже това прозрение не се влияе от езика, тъй като е „фундаментална промяна в мисленето“ (Szagun 2016, 207).
Хипотезата на Сапир-Уорф: езикът определя нашето мислене
Двама от най-известните представители на противоположната позиция са Бенджамин Лий Уорф и Едуард Сапир. Така наречената хипотеза на Сапир-Уорф гласи, че „родният ни език определя начина, по който мислим и възприемаме света“ (Deutscher 2010, 149).
Хипотезата често се отъждествява с принципа на езиковия детерминизъм или принципа на езиковата относителност, тъй като се основава на тези принципи.
Принципът на лингвистичния детерминизъм гласи, че конкретният език, на който говори човек, определя, т.е. детерминира, мисленето. Принципът на езиковата относителност предполага, че носителите на различни езици възприемат реалността по различен начин (вж. Werlen 2002, 201).
Хипотезата на Сапир-Уорф е силно критикувана с течение на времето. Една от основните критики е, че според хипотезата „родният ни език ограничава интелектуалните ни хоризонти и способността ни да разбираме идеи или различия, използвани на други езици“ (Deutscher 2010, 267).
Боас и Якобсон: връзката между културата и езика
В своите изследвания антропологът Франц Боас не се занимава с връзката между езика и мисълта, а с връзката между културата и езика. Според него всяка култура може да изрази всичко езиково, но съответните нужди на културата налагат на нейните членове да изразяват определена информация езиково, докато друга информация не е изрично необходима (вж. Werner 2002, 183 и сл.).
Лингвистът Роман Якобсон възприема антропологичните разсъждения на Боас и ги пренася в лингвистиката. Якобсон също възприема подхода, че всяка култура или всеки език теоретично е способен да изрази всичко, и установява максимата, че езиците се различават „по информацията, [която] всеки език принуждава своите носители да възпроизвеждат“ (Deutscher 2010, 173).
Дойчър: Принципът на Боас-Якобсон
В продължение на Боас и Якобсон Дойчер излага принципа на Боас-Якобсон като отговор на хипотезата на Сапир-Уорф. Като взема предвид обясненията на Боас и Якобсон, той описва влиянието на езика върху мисленето. Ако езикът подтиква говорещите го да изразяват определена информация езиково, тази информация трябва да бъде взета предвид и мисловно (вж. Deutscher 2010, 175).
В този смисъл майчиният ни език ни кара да обръщаме внимание на специфични детайли, да различаваме определени термини и да имаме определени асоциации (вж. Deutscher 2010, 267). По този начин „езиковите навици в крайна сметка могат да се превърнат в умствени навици“ (Deutscher 2010, 175). Дойчър цитира експерименти и изследвания, които доказват, че родният ни език оказва познавателно влияние върху паметта, възприятието и асоциациите, както и влияние върху практическите ни способности, като например чувството за ориентация (вж. Дойчър 2010, 267 и сл.)