Еристична диалектика (Артур Шопенхауер)

Артур Шопенхауер е немски философ, писател и университетски преподавател. Син на търговско семейство, той е роден през 1788 г. в Данциг. През 1803/1804 г. Шопенхауер предприема образователно пътуване из Европа. След това учи медицина в Гьотинген, а после философия в Берлин. През 1813 г. Шопенхауер получава и докторска степен по философия. През 1819 г. е публикуван основният му труд „Светът като воля и въображение“ (Die Welt als Wille und Vorstellung). Година по-късно той започва да преподава в Берлинския университет. През 1831 г. поради епидемия Шопенхауер бяга във Франкфурт на Майн, където умира през 1860 г.

 

Еристична диалектика – Изкуството да бъдеш прав

„Еристичната диалектика е изкуството да се спори и да се спори по такъв начин, че да бъдеш прав, т.е. per fas et nefas (с право и с неправо).“ (Шопенхауер 2019, 10)

Артур Шопенхауер описва „природната[] порочност“ (пак там, 10), „вродената суета“ (пак там, 10 и сл.) и „гарсониерата“ (пак там, 11) като съществени човешки характеристики и същевременно като причини за необходимостта от Еристовата диалектика. Първото означава, че хората не са по принцип честни и не просто казват истината. Суетата цели това, че не искаме да грешим и че събеседникът ни не бива да е прав. И накрая, лукавството означава, че хората първо говорят, а след това мислят (срв. Шопенхауер 2019).

Но какво всъщност означава еристичната диалектика? Както вече стана ясно от горния цитат, Еристичната диалектика се състои в това да бъдем прави, когато обсъждаме, per fas, т.е. по допустим начин, и per nefas, т.е. по недопустим начин. По допустим начин означава да се казва истината, а по недопустим начин – да не се казва истината. Ако впоследствие разберем, че сме сгрешили, трябва да направим така, че да изглежда, че сме били прави (срв. Шопенхауер 2019): „Истината трябва да изглежда невярна и невярната трябва да изглежда вярна“ (Шопенхауер 2019, 11).

Едно твърдение може да се разглежда, от една страна, от гледна точка на неговата обективна истинност, а от друга – от гледна точка на неговата валидност спрямо събеседника. В еристичната диалектика не е важна истинността на твърдението, а това дали можем да го защитим по съответния начин и дали то се приема като вярно и от събеседника. „Оттук се получава така, че този, който спори, по правило не се бори за истината, а за своето твърдение“ (Шопенхауер 2019, 12). Интересът към истината отстъпва място на интереса към суетата (срв. Шопенхауер 2019).

Еристичната диалектика трябва да се разграничава от логиката, т.е. от чистата обективна истина, както и от софистиката, от утвърждаването на неверни пропозиции, защото и логиката, и софистиката предполагат, че познаваме истината. Но тъй като според Шопенхауер ние не знаем какво е истина, можем да не се съобразяваме с нея в спора. По този начин еристическата диалектика може да се разглежда по-скоро като „логика на привидностите“ (Шопенхауер 2019, 20).

 

За метафориката на спора

Прави впечатление, че Шопенхауер използва за спора метафори, които имат военен характер – например атака и защита, нападение и отбрана, противници, оръжия, победители, кавга, удар, както и бой. Нещо повече, той сравнява диспута с фехтовката: „да удряш и да парираш, това е важното, точно така и в диалектиката: тя е интелектуално изкуство на фехтовката“ (Шопенхауер 2019, 21 и сл.). Лахоф и Джонсън отбелязват, че метафорите засягат не само езика, но и мисленето и действието. Според тях, когато дискутираме, ние атакуваме и защитаваме своето твърдение. Искаме да победим опонента си и да спечелим дискусията, като сме прави (срв. Lakhoff/ Johnson 2007).

Но как някой да остане прав в една дискусия? Шопенхауер говори за помощни средства, за „неравномерно разпределена природна дарба“ (Шопенхауер 2019, 13) – в зависимост от съобразителността на човека. За тази цел той изброява 38 така наречени хитрости, които са изброени по-долу (срв. Шопенхауер 2019).

 

Artifices

– Изкуство 1: Разширяване

– Изкуство 2: Омонимия

– Изкуство 3: Абсолютизация

– Изкуство 4: Обиколки

– Изкуство 5: Предпоставки ad populum и ex concessis

– Уловка 6: Скрит petitio principii

– Уловка 7: Позволяване на повече от необходимото

– Уловка 8: Провокиране чрез задаване на въпроси

– Уловка 9: Отстъпване от заобикалянията

– Уловка 10: Отстъпване от неподчинение

– Уловка 11: Принуждаване към отстъпки

– Трик 12: Евфемизми и дисфемизми

– Трик 13: По-малкото зло

– Трик 14: Утвърждаване на правото

– Трик 15: Усещане

– Трик 16: Ad populum

– Трик 17: Софизъм

– Трик 18: Прекъсване на дискусията

– Трик 19: Превръщане на аргументите в обобщения

– Уловка 20: Получаване на доказателства по скрит начин

– Трик 21: Игра на хитрости

– Трик 22: Превръщане на аргумента в petitio

– Трик 23: Провокиране на преувеличение

– Трик 24: Опровергаване чрез последствия

– Трик 25: Опровержение чрез контрапример

– Трик 26: Реторсия

– Трик 27: Развитие на провокацията

– Трик 28: Argumentum ad auditores

– Трик 29: Отклоняване на вниманието

– Трик 30: Призоваване на авторитет

– Трик 31: Изразяване на неразбиране, заявяване на неразбираемост

– Трик 32: Опровержение чрез рекурсия

– Трик 33: Отричане на приложимостта

– Трик 34: Описване на кръга

– Трик 35: Argumentum ab utili

– Трик 36: Симулиран аргумент

– Трик 37: Опровергаване на твърдение с доказателства

– Трик 38: Ad personam (вж. Шопенхауер 2019)

 

 

Литература

Lakhoff, George/ Johnson, Mark (2007): Живеем в метафори. Изграждането и употребата на езикови образи. 5th ed. Хайделберг: Carl-Auer-Systeme.

Шопенхауер, Артур (2019): Изкуството да бъдеш прав. 16. изд. Hamburg: Nikol.